Home » 2010 » May » 4 » Възпитавай без да викаш
12:36 PM
Възпитавай без да викаш

Възпитавай без да викаш

Милена Колева

Възпитавай без да викаш

Трябва да си признаем, че има определени неща, с които нашите прекрасни деца могат да ни опънат нервите до краен предел – непослушание, отговаряне, различни прояви на характер – все неща, присъщи на малчуганите. Някои са така всеки ден, други само понякога, не съм чувала за такива, които никога. Повечето деца са някъде по средата. Всички деца имат добри и лоши дни, както и всички родители. Обикновено майката или таткото избухват, когато детето им не се държи според очакванията им. Много родители използват викането като форма на дисциплина, като например детето „се отговаря”, родителят кресва обратно: „Я, не ми се отговаряй!”, детето удря другарчето си – майката веднага кресва „Къде си се научил да удряш? Как не те е срам! Я веднага да се извиниш на другарчето си!”. И само не казвайте, че не сте били свидетели, ако не и участници в подобни вербални нападки. Основната идея зад това родителско поведение е убедеността, че викането ще накара детето да спре неприемливото поведение. А спира ли го наистина? Понякога – да, в повечето случаи обаче, дете, на което се вика ежедневно, се научава да не чува и да не обръща никакво внимание на това, че някой му крещи.

Викането не е форма на възпитание

Само по себе си викането не е възпитателно, а попада в категорията „наказание”. Възпитателният тон е спокоен, уверен и учи детето посредством разговор как да общува. Защото, като родители, ние не само трябва да спрем лошото поведение на детето, но и да му обясним, да го научим защо така не бива да се прави. Важно е детето да знае, че викането идва от нашите емоции и ситуациите, в които викаме – за помощ, за да ни чуят, от страх, а понякога и от стрес. Родителите са основният модел на поведение за децата и от начина, по който ние владеем и изразяваме емоциите си, те създават своя модел на изразяване на емоция.

Понякога самото крещене предизвиква вълна от гняв в самите нас и често се чуваме да казваме неща, които никога не бихме казали на детето си в нормално състояние и така му нанасяме обида. Затова и викането прави от добри, децата да се чувстват лоши, а последствята от това са сериозни – детето става неуверено, има негативна представа за себе си, бързо се афектира – все неща, които никой родител не иска да види в един тийнейджър след време.

Червена лампа за всички родители, които са податливи към викане е, че крещенето много бързо и лесно се превръща в навик. Лош навик, който като всеки такъв, се нуждае от много самоконтрол, за да бъде изкоренен.

5 неща преди да повишите тон:

  1. Бъдете ясни в изискванията си към децата и сигурни, че отговарят на възможностите за възрастта им. Децата под 7 годишна възраст често се нуждаят от помощ докато развият навик да правят неща като да си прибират играчките, да си прибират дрехите от земята, да не си хвърлят обувките и т.н.
  2. Владейте гнева си! Колкото и да не искаме да си го признаем, проблемът понякога е в „нашия телевизор”. Не очаквайте от едно малко дете да разбере, че сте имали лош ден в работата или, че сте уморени до смърт. Поемете дълбоко въздух и просто кажете на детето си, че сте уморени, не сте в настроение и ще поговорите по-късно, когато се усетите по-добре. Най-добре си дайте 5 минути почивка преди да се вторачите в разпилените дрехи по пода.
  3. Бъдете откровени. Не крещете на детето си само защото имате главоболие. Викането няма да ви излекува, а децата имат нужда родителите да им обяснят как се чувстват, за да могат те от своя страна да ги разберат.
  4. Посрещнете първо своите нужди. Когато сте гладни и уморени, сте много по уязвими и раздразнителни. Чували ли сте българската поговорка „Гладно око лошо гледа”? Затова, с изключение на извънредни ситуации, първо хапнете, починете и оставете говоренето за накрая.
  5. Не реагирайте, а откликвайте! Абсолютно безполезно е да викате по дете, което ви досажда с въпросите си. Вместо това, погледнете го в очите, отговорете му и пренасочете вниманието му към нещо друго, с ясни и кратки изречения.

Крясъците на детската площадка

Възпитавай без да викаш

За децата воденето на спор е един от начините на общуване, на живеене с другите. Те са начин на изява и на затвърждаване на позицията им. Но когато споровете станат постоянни – в отношенията на малчугана с другите деца, бъдете внимателни и ако е необходимо, поговорете с психолог.

Трябва ли да се намесвате в спора между деца? Когато виждате, че децата не успяват да разрешат сами конфликта и да овладеят раздразнението си, може да се намесите, но внимателно. Ето няколко съвета на заем от френския автор Лоранс Перну:

  • Намесете се, но не с тона на децата (ако викат в спора си) – това подсилва раздразнителността им;
  • Не отсъждайте спора в полза на нито една от страниците – така опрвдавате появата му и остротата, която е придобил;
  • Не правете грешката да обвините по-голямото дете – защтото по-малкото ще възприеме това като допълнителна несправедливост;
  • Имайте предвид възрастта на децата. Когато в даден момент детето повтаря „Мое си е! Мое си е!”, нормално е то да не може да се раздели с предмета, който стиска в ръце. Тогава можете да му предложите нещо друго в замяна.
източник на информацията - www.sharenobg.com
Views: 190 | Added by: mamma_ronni
Only registered users can add comments.
[ Sign Up | Log In ]