Как да ги научим да се обичат - 15 October 2010 - Blog - Бистро изворче
Home » 2010 » October » 15 » Как да ги научим да се обичат
1:24 PM
Как да ги научим да се обичат

По-големите и по-малките деца в семейството рядко живеят в мир и любов и по-често се борят ожесточено за пространство, вещи, родителско внимание. Ако липсват конкретни възпитателни действия взаимното им неприемане може да стигне до ненавист с всички произтичащи от това последствия, понякога доста сериозни. Как да ги научим да се обичат взаимно?

Каин убил родния си брат Авел от завист и ревност. Оттогава на земята са принесени хиляди подобни жертви, а милиони братя и сестри днес живеят като куче и котка. Дори когато пораснат, много братя и сестри подсъзнателно се страхуват от посегателство върху личното им жизнено пространство от страна на техните най-близки хора. А това може да доведе до патологично чувство на самота, загубване на усещането за тил и опора, комплекс за малоценност, неврози, неоправдана агресивност, хронични депресивни състояния, неспособност за адаптация към нови колективни условия.

Много дълго детето е абсолютен егоист. То не желае да дели родителската грижа за него с никой друг. Затова чувства тревога всеки път, когато го наказват, когато са му обидени, когато хвалят съседското дете или по някакъв друг начин му дават да разбере, че то не оправдава очакванията им. А когато в дома се появи бебе, първородното дете лесно може да реши, че то не е било достатъчно добро, послушно, талантливо, старателно и затова вие сте решили да си вземете още едно дете, за по-сигурно, понеже първото не е достатъчно сполучливо решение. Ето защо, дори когато пораснат, децата в семейството несъзнателно се възприемат като конкуренти и в отношенията им има толкова малко търпимост. Освен това, децата в едно семейство не само се ревнуват взаимно, но и се пазят едно от друго, защото несъзнателно се страхуват братът или сестрата да не нарушат собствената им зона на душевен комфорт.

Защо са толкова различни?

Защото те, разбира се, са получили различни комбинации от вашите гени, защото са се появили в различни стадии на вашия живот, защото вашият опит и убеждения са успели да се променят, може би и защото са от различен пол. Но това не е всичко. Оказва се, че формирането на характера силно се влияе и от поредността на раждането.

Фройд пръв от психолозите забелязал, че позицията на детето сред неговите сестри и братя има важно значение за целия му по-нататъшен живот. Тази позиция се определя от броя на децата в семейството, от техния пол и времето между ражданията. Колкото по-малка е разликата във възрастта на децата, толкова по-голямо влияние те си оказват едно върху друго. Ето някои общи черти, които обикновено са присъщи на една или друга комбинация на децата по пол и възраст.

По-голямото дете

Исторически се е наложилоло, че по-големите деца обикновено са натоварени с по-голяма отговорност, с повече права и задължения (включително с правото да наследяват имущество, титла и статус). В този дух, именно по-големите деца продължават традициите: те са отговорни, често пъти консервативни, стремят се да постигнат нещо, безпокоят се за честта на семейството и неговата репутация. Защо става така?

Да започнем с това, че по-голямото дете отначало се възпитава като единствено. След това, когато за него привилегированата позиция вече е станала обичайна, неговото място в "душата" на родителите заема новороденото дете. Когато това става преди първородното дете да е навършило 5 години, то се възприема болезнено, особено ако второто дете е от същия пол. Това стимулира един от общите стереотипи на поведение на по-голямото дете: то се старае да бъде добро, за да продължават родителите му да го обичат повече от новороденото. По-голямото дете обикновено усвоява и много родителски качества: умее да занимава малкото, да го обслужва, да го обучава, способно е да поема отговорност и заема лидерска позиция. Стремежът към високи постижения прави по-голямото дете по-чувствително и сериозно. То е добросъвестно, но не приема критики.

По-малкото дете

Отново от гледна точка на културните и исторически стереотипи по-малкото дете често пъти е романтичният герой, авантюристът, нарушителят на традициите, комуто се налага сам да си пробива път (спомнете си приказките). И понеже в миналите времена тези деца рядко можели да разчитат на родителското наследство, именно този тип хора са усвоявали нови земи, напускайки родния си дом, търсейки приключения и богатства. Днес, разбира се, всичко е малко по-различно.

При по-малкото дете липсва травмата от появяването на ново бебе. За цялото семейство то се оказва детето, което често продължават да бавят, дори когато детството му отдавна е отминало. От по-малкото дете родителите очакват доста по-малко и му оказват по-малък натиск. Затова в повечето случаи то постига по-малко в живота. То е лишено от самодисциплина и му е трудно да взима решения. Понеже е свикнало да бъде по-малкото в семейството, то знае, че е безсмислено да бъде агресивно и си изработва манипулативни пътища за постигане на желаното - или демонстративно се обижда, или се опитва да очарова.

Когато децата са три

Средното дете е едновременно за някого по-голямо, за други - по-малко. Затова то попива черти и от двете групи, често пъти се затруднява в самоопределението си. Средните деца обаче много често умеят да се сработват с различни хора, тъй като са били принудени да живеят в разбирателство със своите братя и сестри. Така че, те се оказват достатъчно гъвкави и дипломатични и умеят да се приспособяват към различни обстоятелства.

Единственото дете в семейството наследява в доста голяма степен чертите на своя родител от същия пол. Като правило, то се чувства комфортно насаме със себе си, но спокойно приема помощ, когато има нужда от нея. Тъй като родителите са склонни да възлагат повече надежди на своето единствено дете, то обикновено изпъква и в училище, и в другите свои занимания и е крайно разстроено, ако не преуспява във всичко, с което се занимава. Понеже единственото дете не е привикнало да общува всекидневно с други деца, случва се то да привиква трудно към по-близки отношения. То не възприема пиковете и спадовете във всекидневието и затова трудно разбира и приема нормалните промени на настроението. То не може да свикне с това, че човекът, който му се сърди сега, скоро ще се смее и шегува.

Близнаците най-малко са изложени на детската ревност. Обратно, те взаимно си оказват голямо влияние и в голяма степен се изявяват като отделен екип - понякога дори се усещат като един човек. Те се забавляват от това, че хората трудно ги различават, често пъти се притичват на помощ един на друг по време на изпити или в детските бели. Техните братя, сестри или съученици много малко са в състояние да им влияят. По този начин те развиват в себе си прекрасни навици за работа в екип, но понякога им е много трудно да се разделят, дори когато става дума да подредят собствения си личен живот.

Защо обичам едното повече от другото?

За това може да има достатъчно много обснения. Да започнем с огромната роля на по-старото поколение във възпитанието на децата у нас. По различни причини много често баба и дядо или живеят в едно жилище с новороденото, или смятат за свой дълг да помагат постоянно на младите родители (а още по-добре, ако могат да ги контролират). Това е разбираемо: върху младата майка изведнъж се струпват толкова много грижи, нейният опит не е достатъчен, а стресът е сериозен. Затова бабата се чувства длъжна и е в състояние да обкръжи внучето с такова внимание, че отстрани не винаги може да се разбере коя от двете жени е истинската майка на детето.

С второто дете обаче е възможно ситуацията да бъде съвсем различна. Ако разликата между двете раждания е по-голяма, възрастта на бабата напредва, а майката трупа опит, става по-уверена, по-компетентна - от психологическа гледна точка тя за първи път реално става майка. Между другото, точно това, че майката е в състояние и се отнася по различен начин към децата много често задълбочава детската ревност и събужда чувството на вина у майката. Така че, на този фон е много лесно да се направят куп глупости - на по-голямото дете се позволяват повече неща или обратно, намират се оправдания да се допуска по-лошо (по-строго, по-безкомпромисно) отношение към него.

Срещат се случаи, когато раждането на дългоочаквания син се възприема като голям подарък и той става кумирът в семейството, а в същото време към по-голямата дъщеря родителите се отнасят явно по-студено. Анкетите показват, че повечето родители биха искали да имат поне един син и са готови да продължават опитите, докато той не се появи на бял свят. Работата не е в това, че мъжът традиционно се смята за продължител на фамилията. Това може да се случи по най-различни персонални причини - например, ако няколко поколения в рода се раждат само момичета, или преди поколение семейството е загубило любимия син и оттогава появяването на момче в семейството се смята за празник. Известно е, че самотни или разведени майки, които сами отглеждат детето си, обикновено по-дълго и повече опекунстват именно синовете си, тъй като техният страх да не загубят мъжа в семейството е изначално по-силен отколкото при омъжените жени.

Когато в семейството растат две деца и едното от тях явно прилича повече на един от родителите, а другото - на другия родител (по характер, поведение, навици, външност, способности), то отношението към децата може силно да зависи от самооценката на родителите. Ако родителят е с високо самочувствие и оценява себе си положително, той ще се отнася добре и към умаленото си копие, а ако неговата самооценка е ниска, той ще съчувства на детето или ще го отхвърля, понеже няма да иска да се оглежда в подобно огледало. Ако съпрузите живеят в разбирателство и любов, те ще приемат и обичат тези черти и в децата си (или обратно, ще изпадат в ужас, че то е цял "бащичко" или копие на майка си).

Така ако имате две разнополови деца, обърнете внимание дали някое от тях не расте като откровен любимец в семейството, комуто всичко е позволено или обратно - дали няма една бедна Пепеляшка, която е принудена покорно да чака кога ще порасне, за да се освободи от вашите предразсъдъци. От психологическа гледна точка и едните, и другите са еднакво травмирани деца. Онеправданото дете е обидено, но не е свободно: през целия си живот то ще се опитва с всякакви средства да получи доказателства за любов и признание. Любимецът в семейството обикновено е разглезен и лошо подготвен за реалния, и най-главното за самостоятелен живот.

Детската ревност

За съжаление, родителите рядко се обръщат към психолози именно по повод конфликтни ситуации или при хронична ревност между децата в семейството. Обикновено те търсят помощ за едно от децата - по-грубото и затвореното, предполагайки, че ако променят неговото асоциално поведение, ще подобрят ситуацията в семейството като цяло. По-често родителите се безпокоят за второто дете. Основният проблем на тези деца е, че биват отглеждани като образцов пример. Съгласявайки се, че първородното дете не съответства напълно на техните идеалистични представи и очаквания, родителите искат второто дете да стане най-умното, най-доброто, най-красивото, най-най-най... От друга страна, на колкото и години да е второто дете, то винаги е в положението на по-крехкото, по-нежното, детето, което е винаги под опеката не само на родителите, но и на по-големия брат или сестра и следователно, не чувства собствената си значимост, нерядко то няма самочувствие, има ниска самооценка и оттук следва бунт, сбивания, караници.

Случва се, когато братята и сестрите се карат, те така да се блъскат, дърпат, хапят, дърпат за косите и пищят, че родителите ги чуват и от другата стая. Ясно е, че такова поведение е адресирано повече към родителите, отколкото един към друг. Трябва ли тогава да им се обръща внимание?

  1. Понякога ревността може да стане една от причините за лош успех в началното училище. По-малкото дете, като правило, отнема от родителите повече време и енергия, а когато по-голямото дете тръгне на училище, то попада в обстановка, нова за него, трябва вече да пише домашни и да учи уроците си. И то може да се възползва от тези трудности, за да привлече вниманието на родителите към себе си. Защото колкото по-трудно то се справя с новите си задължения, колкото по-трудно свиква с новата среда, толкова по-голяма нужда има от помощ и подкрепа, толкова по-лесно може да накара родителите си да се занимават с неговите проблеми, а не с нуждите на по-малкото дете. И тогава от симптома "лош успех" вече има още една полза, която няма нищо общо нито с живота в училище, нито с интелектуалните способности на детето: тя му позволява да има времето и вниманието на родителите му.
  2. Случва се силната ревност между децата да е метафора на родителски конфликт. Разбира се, децата се карат за нещо свое, но в спора си често използват родителските модели на поведение, пък и същността на конфликта им се оказва същата, както при родителите им. Кой кога ще слуша, чий ред е да почиства стаята, кой слуша музика прекалено силно, чии приятели са по-отвратителни и т.н. В този случай е безполезен всеки опит за сближаване на децата, тъй като отначало трябва да се сдобрят родителите.
  3. Личните вещи са много важни за децата, те подхранват чувството им за индивидуалност. А ако братята и сестрите постоянно си взимат вещите или ги развалят, децата може да се отнасят към това по същия начин както вие бихте се отнесли към грабеж или дори насилие. Естествено, от време на време братята и сестрите изпитват един към друг злоба, ненавист и недоволство. Ако възрастните старателно си затварят очите за това, враждебността просто се свива и скрива някъде дълбоко, където я поддържат обидата, чувството, че не те разбират, вина или страх. За децата е много важно да чувстват, че към всяко от тях се отнасят справедливо. Справедливо не означава задължително еднакво. Детето съвсем точно ще оцени вашето внимание, ако вие се погрижите за неговите належащи потребности, а не му подарите абсолютно същия подарък, какъвто сте приготвили и за сестра му.

Отделете специално време за общуване с всяко от децата. Когато в семейството се появи ново бебе, определете време, в което ще общувате само с по-голямото дете. Не позволявайте нищо странично да пречи на това. По-голямото дете трябва да знае, че за него винаги има отделено време, което то може да прекара насаме с някой от родителите си.

Уважавайте разликата между децата. На пръв поглед е справедливо на закуска да дадете на всяко от децата еднакъв брой палачинки. Но това "справедливо" отношение не взема предвид обстоятелството, че всяко дете може да има различен апетит. Ако по този повод чуете думите: "А защо за него има три палачинки, а за мене само две?" - отговорете: " А ти още ли си гладен? Да ти дам ли цяла палачинка или само половинка? Цяла? Сега ще ти донеса. " По този начин се променя смисловия акцент. Вие не потвърждавате: "Ти получаваш колкото и по-големият ти брат". Сега вие казвате нещо съвсем различно: " Аз съм готова да удовлетворя твоите персонални желания".

Караниците

Няма прости решения на този проблем, не съществуват. Важно е обаче да се помни, че някои конфликти могат да изиграят положителна роля при условие, че не стигат прекалено далеч. Стресове и кавги се случват, защото именно чрез тях се преминава на ново, по-стабилно ниво на взаимоотношения. Но децата правят това прекалено неумело, затова се нуждаят от помощта на родителите си.

В повечето случаи родителите трябва да избягват ролята на арбитър в сблъсъците между децата. Но ако те са ви намесили в караницата, дайте възможност на всяко дете да изкаже своето оплакване или обида от другото, а след това помолете едното дете накратко да изложи същността на оплакването на другото, за да се убедите, че то е чуло всичко и го е разбрало правилно. Нека след това децата напишат списък на възможните начини и пътища за решаване на конфликта. В този случай вие не само ще върнете отговорността за решаването на конфликта обратно в ръцете на децата, но и ще ги научите да предоляват различни жизнени несгоди, препятствия и негативни моменти.

Дайте възможност на всяко дете да се изкаже. Ако детето вземе участие при разработването на някакво правило, то ще се постарае да направи така, че после това правило да не се нарушава. Но ако правилото му е натрапено отгоре, най-вероятно е то все пак да се опита да го наруши. Утвърдете новите правила за поведение вътре в семейството. Ако правилото гласи: "никакви кавги", дисциплинарното наказание при нарушаването му трябва да бъде временно спиране на всички игри. Този начин е доста резултатен. Когато децата започнат да се бият, родителите трябва да кажат: " В тази къща не се допускат кавги. Ти седни тук, а ти - там." Столовете трябва да са до стената и да са разположени така, че децата да не могат да се виждат взаимно. Почакайте пет минути, после поговорете с децата за тяхната караница. Дотогава те навярно вече са се успокоили и точно тогава е моментът да обсъдите разумни алтернативи на юмручната саморазправа.

Децата не би следвало да се страхуват от своите собствени чувства по отношение едно към друго. Поговорете с тях, че няма нищо страшно, ако понякога те се скарат. Може да им разкажете за своите детски преживявания и сблъсъци с вашия брат или сестра. Ако пък сте били единствено дете в семейството, вие със сигурност сте общували със свои братовчеди или обратното - винаги сте си мечтали да имате сестра или брат. Покажете на децата положителните страни на съвместния живот, давайте им понякога общи задачи, старайте се да се държите с всяко от тях спокойно и уравновесено. Ако децата са еднополови, би било хубаво ако всяко си има свое хоби, талант, увлечение, за да се съревновават колкото се може по-малко.

И още едно наблюдение. Общоизвестно е, че кавгите, побоите, шумът и виковете, обикновено в присъствие на възрастните, в доста голяма степен са адресирани до тях. Затова от поведението на родителите зависи толкова много. Преди всичко не трябва да се разрешава на децата да доносничат и клеветят. Затова трябва:

  1. децата да се научат да използват директното общуване, т.е. да изразяват ревността си не косвено, пред родителите, а открито - едно пред друго, казвайки при това: "Не ми харесва, когато се биеш с мен...", "Аз се обиждам, когато ми вземаш нещата." Подобни изявления подпомагат децата да търсят нови, грамотни форми на общуване, загърбвайки взаимните заяждания.
  2. помолете децата да излязат от помещението и да се разберат сами в конфликтната ситуация.

Постарайте се да приемете, че те са различни и всеки е добър по-своему. Затова не ги заставяйте независимо от всичко да се обожават взаимно, винаги да са заедно и постоянно да си сътрудничат. Предписаната любов рядко е искрена и остава задълго. Сигурно ще дойде време, когато ще им бъде просто интересно заедно, без никакъв натиск от ваша страна. И тогава ще могат да се почувстват като приятели, а не роднини, да сменят конкуренцията със сътрудничество и този конкретен, безценен опит да съумеят да предадат на своите деца. И някога да разказват с усмивка, как веднъж здраво са се сбили с брат си...


източник: www.udoma.com
Views: 507 | Added by: mamma_ronni
Only registered users can add comments.
[ Sign Up | Log In ]